Спящата красавица Живели някога отдавна един цар и една царица, които всеки ден си казвали: – Ах, защо си нямаме дете! Но дете все не им се раждало! Веднъж царицата се къпала в реката и ето че от водата на брега скокнала една жаба и й казала: – Няма да мине година и желанието ти ще се сбъдне – ще родиш дъщеря. Така и станало. Родила царицата момиче и то било толкова хубаво, че царят от радост не можел да си намери място и дал голяма гощавка. Поканил не само роднини, приятели и познати, а и орисниците, та да бъдат благосклонни и добри към детето. Тринадесет орисници имало в царството му, а златните блюда, от които се хранели, били само дванадесет, та една от тях трябвало да си остане у дома. Гощавката била разкошна и шумна, а накрая орисниците дарили детето с чудните си дарове. Една го дарила с добродетелност, друга с хубост, трета с богатство и така нататък – с всичко, каквото човек може да си пожелае. След като единадесет от орисниците изрекли пожеланията си, неочаквано влязла тринадесетата. Тя искала да отмъсти, за дето не я поканили, не поздравила и не погледнала никого, а викнала високо: Навърши ли шестнадесет години, нека царската дъщеря да се убоде на вретено и да умре! И без дума повече да продума, врътнала се и тръгнала. Всички се изплашили, но тогава напред излязла дванадесетата орисница, която още не била пожелала нищо на детето. Тя нямала власт да отмени лошата орисия, но можела да я смекчи и казала: Но нека това не бъде смърт, а стогодишен дълбок сън да обори царкинята. Царят от все сърце искал да предпази дъщеря си от тази беда и заповядал да изгорят всички вретена в цялото царство. А пожеланията на другите орисници се сбъднали и момичето станало толкова хубаво, добродетелно, приветливо и разумно, че всеки го обиквал от пръв поглед. В деня, в който навършило шестнадесет години, случило се царят и царицата да заминат и момичето останало самичко. Тръгнало на воля да обикаля из двореца, надничало във всички стаи и накрая стигнало до една стара кула. Изкачило се по тясната стълба и се намерило пред малка врата. В ключалката видяло пъхнат ръждив ключ; то го превъртяло, вратата изведнъж се отворила и пред него се разкрила малка стая. Вътре седяла една старица с хурка и вретено и предяла лен. Добър ден – рекла царкинята. – Какво правиш? Преда – отвърнала старицата и кимнала с глава. Какво е това, дето така забавно се върти и подскача? – попитало момичето, взело в ръка вретеното и се опитало да преде. Но щом докоснало вретеното, думите на лошата орисница се сбъднали – момичето си уболо пръста. И в същия момент паднало на леглото – оборил я дълбок сън. Този сън обхванал целия дворец. Царят и царицата, които току-що били се върнали и влезли в залата, веднага заспали, а заедно с тях и всички. Заспали конете, кучетата, гълъбите, мухите. Дори огънят, който горял в огнището, почнал да тлее и заспал, а сложеното да се пече месо престанало да цвърка. Готвачът, който тъкмо бил замахнал към чирака отпуснал ръката си и заспал. Вятърът утихнал и по дърветата пред двореца не трепвал листец. Около двореца пък почнал да расте жив плет от тръни, който всяка година ставал все по-висок; накрая оградил целия дворец и израснал така високо, че го закрил. Преданието за спящата красавица се разнесло из цялата страна, ето защо от време на време пристигали царски синове и се мъчели да си пробият път през трънливия плет и да се доберат до двореца. Но не успявали, защото тръните се държали здраво, като че имали ръце, и не пропускали принцовете. Минали много години. В тази страна пак пристигнал един царски син и чул някакъв старец да разказва за трънливия жив плет, зад който се издигал дворец, дето преди сто години била заспала и още спяла прелестна царкиня, а заедно с нея спели царят, царицата и цялата придворна свита. Старецът пък бил слушал от дядо си, че и по-рано идвали мнозина царски синове и се опитвали да си пробият път през трънливия жив плет, но това не било се удало на никой. Тогава момъкът казал: Аз не се страхувам, ще отида да видя спящата красавица. Добрият старец се помъчил да го отклони от намерението му, но момъкът не го послушал. Ала уречените сто години били вече изтекли и дошъл денят, на който спящата хубавица трябвало да се събуди. И когато царският син наближил трънливия жив плет, не видял тръни, а безброй едри прекрасни цветя. Те сами се отдръпнали, сторили му път да мине невредим, зад него пак се прибирали и се превръщали в жив плет. Влязъл царският син и видял на двора конете и пъстро кожите ловджийски кучета налягали и заспали на земята, а на покрива спели гълъбите, мушнали глави под крилата си. Влязъл царският син в двореца, а там мухите спели по стените, готвачът в кухнята още държал ръката си така, като че искал да плесне чирака, а помощницата му седяла с черна кокошка в ръцете. Продължил царският син по пътя си, влязъл в залата и заварил цялата придворна свита налягала и заспала на пода, а царят и царицата спели на троновете си. Минал през другите стаи и навсякъде било така тихо, че той чувал собственото си дишане; накрая стигнал до кулата и отворил вратата на малката стая, където спяла царкинята. А тя била тъй хубава в съня си, че му останали очите в нея, па се навел и я целунал. Щом я целунал, царкинята отворила очи, събудила се и го погледнала радостно. После слезли заедно долу и тогава се събудили и царят, и царицата, и цялата придворна свита и почнали да се оглеждат смаяни наоколо си. Конете в двора се изправили на краката си и взели да се отърсват, ловджийските кучета скокнали и замахали с опашки, гълъбите на покрива извадили глави изпод крилата си, поогледали се и литнали над полето. После дигнали голяма сватба и царският син и царкинята живели честито чак до смъртта си.